Население по местата на днешен Троян същест­вувало от дълбока древност. Името на селището се свързва с римския император Траян (98-117 г.). Пъ­тят,  който  съединява Северна с Южна България, съществувал още от времето на траките. Когато Рим­ската империя раздиплила своите граници на север от Хемус, пътят е разширен, на много места е калдъръмен и е наречен Римски път. По него от юг на север са преминавали търговски кервани и римски военни легиони. Той става важна съобщителна артерия,  път с търговско и военно значение. Създава се  военизи­рано селище за охрана на движението по него - Троян. Както твърди преданието, тук минавали освен римски легиони и (в по-ново време) византийци, българи, славяни, кръстоносци за освобождение на Божи гроб, османски орди и кърджалии.
Ще попитате какво общо има всичко това с образуването на махала Баба Стана. Ето го и отговора в село Троян живеела вдовица на име Стана, с 12 деца - живи апостоли: 6 момичета и 6 момчета. Минаващите през Троян турци грабели и поругавали всичко, особена опасност грозяла жените и девойките. Турците налагали кръвен данък - заробвали децата от мъжки пол. В по-ранни времена кръстоносците сеели поквара. В Троянско се срещала болестта сифилис, наречена от населението френга. Докъм 1932 г. тук живееше руски лекар - емигрант от Октомврийската революция, който правеше проучвания на заразната болест сифилис. Той също твърдеше, че произходът на сифилиса е от кръстоносците... (б. а.). Когато не е имало лек, сифилисът бил като чумата, страшна болест, фактът, че го наричат френга, говори, че е пренесен от кръстоносците - французи, които преминавали през Троян и прохода за Йерусалим.
Семейството на вдовицата Стана било изложено на опасност. Тя трябвало да го спаси. И намира спасение, като се преселва от Троян и избира красивото място в подножието на планината, под могилата, обрасла с гори, в малка падина с извори и поляни. Така Стана слага със своето семейство основата на махалата и когато идва време да я назоват като разраснало се селище (Стана била вече баба), махалата взема нейното име - Баба Стана.
Поминъкът на семейството бил главно скотовъдството. Имало е и земеделие. Стана си запазва имотите в Троян под Буковец - лозя и бахчии, нивите в полето към Ловеч - в землището на Дълбок дол и Ломец.
Преселила се в тази девствена пустош сред гори и поляни като подгонен звяр, Стана завладява наоко­ло обширна „ничия земя" и заживява спокоен живот на сигурно място, безопасно за семейството - далеч от вражески войски. Растат синове и дъщери, животът започва да иска своето: звярът търси себеподобния си, а човек - човека. Човекът е „социално животно" и не може вечно да живее откъснат от човешкото общес­тво.  Това гнездо от млади и жизнеспособни хора трябва да създаде свои гнезда, да следва пътя на неизбежното обществено развитие...    Един от синовете на Стана - Койно, пръв тръгва по самостоятелния път. Привлечен от шума на реката, той слиза от баирищата и се заселва в дъното на лъката, прорязана от реката. Нейните кристално бис­три води се носят буйно на север през долината и изпълват околността с приятен ромол, на който приг­ласят с песните си много пойни птици, а през нощта совите вещаят щастие или прокоба...
Койно избира за свое селище дола, който се спуща от надвисналите над долината хълмове, после наречени Попина могила и Патрешкото и образува широк трап с гори наоколо. Заживява тук със своето семейство. Изкоренява дървета и създава ниви, бахчии. Но главният му поминък е скотовъдството, ри­боловът в реката и ловът в гората, пълна с разновиден дивеч.
Койно, а преди това и майка му Стана, познават далечните селища Дебнево, Врабево, Ново село, Патрешките махали и Маргатина. От Дебнево, за да се скрият от тамошните турци, се преселват мнозина. Преселници идват и при Койно. След години се об­разува махала, която наричат Койнов трап. Тя става основа на бъдещото село.
В това време Стана си създава широки връзки, които използва, завладява обширни имоти - ливади и гори от левия бряг на река Видима и цялата местност на запад от реката по протежение от 3-4 км., която наричат Тарсака. Много от местностите и сега носят старите си названия - Къчув рът, Дамбалски дял, Алибошовица, Фезовото, Катановица, Ръжув рът.
Имотите Стана раздава на своите наследници -синове и зетьове, които, задомени, завъдили многобройна челяд. Махалата се разраства. От нея продължават да се отделят жители, които слагат началото на нови махали и селища.
След Койно се отделя Калчо и образува Калчовска махала - в югозападната част на долината на
реката. От махалата майка след Калчо слиза и третият брат Ильо - възниква Ильовска махала. Преданието разказва, че и други синове на Стана слизат и се установяват до Калчо - Яшо и Убчо. Яшо слага началото на Яшовския род. Сега има такива родове Убчовци и Яшевци. Пиша за тях само по предположение, защото в манастира от старите калугери не съм слушал нищо за произхода им. Но щом и досега съществуват, може да приемем, че имат такъв произход. Чувал съм от дядо ми, че Яшо и Убчо са също синове  на  баба Стана... В историята се срещат и такива загадки, възприемани за полуистини...
От рода на друг син на Стана - Ибо, неколцина се преселват високо в планината. Други остават в махалата, където и сега има Ибовски род. Онези в планината слагат основата на махала и род в южната част на Иван дял.
Как става това преселване?
Както казахме, въпросните жители били скотовъди.Пасяли стадата и добитъка си навсякъде, където им очи видят, свободно. Хареса им местност, отдалечена от махалата майка и, за да не си ходят всеки ден, си правели колиба на пасището и там станували. Така един от рода на Ибо избира обширна поляна, макар и малко стръмна, в северното подножие на сегашния Иван дял и си прави там колиба. Поляната се оказва върху хубав чернозем. Защо не опита да посее жито, може да се роди и да има богата реколта! Стопанката и стопанинът пресяват и чистят от глушина и други плевели жито за семе на подготвената до колибата в планината нива. В единия чувал слагат глушината и плевелите, а в другия почистеното жито, определено за засяване. Слагат чувала на колата. Тя е разделена на две части - задница и предница. Задницата оставят празна, защото добичетата, крава и вол, не могат да теглят цялата кола по стръмните пътища в планина­та. На предницата е сложен чувалът със семето и друг - с багаж от първа необходимост.
Пристигат на бъдещата нива. Идва времето да хвърлят семето в рохкавата черна угар. Когато раз­вързват чувала, двамата стопани остават уплашени, с опулени в него очи. Вместо да грейне пред очите им чистото, с восъчен цвят зърно, се чернее като погре­бален саван глушина с тук-там проблясващи в нея жълтеникави зърна жито.,. Кой е товарил? Кой е виновен? Двамата мълчат. Живеят сговорчиво - всеки може да сгреши...
-Хеее, жено! Нищо, да посеем и глушина. Може да стане, ако е рекъл господ - проговаря мъжът, като нарушава продължилото доста дълго мълчание, пре­дизвикано от изненадата.
-Хеее, мъжо, може пък това да ни е късметът - добавя жената и първа заграбва с шепи глушината, пълни кринчето, от което мъжът ще хвърля наляво и надясно зърната по угарта.
Когато напролет посятото кълни и от земята се подават чудно зелени листа, подобни на саби с нежни остриета между тях няма или само тук-там се показват и кълнове от глушина и други плевели. Почвата ли или високото място в планината не са им понесли, но житото е кълнило нормално и расте богато, макар и рядко..,
Когато наближила жътва, на нивата балканският ветрец полюшвал тежки житни класове и те, удряйки се един друг, предавали на вълни шумоленето на зрял клас по цялата нива. Стопаните решават - не колиба, а къща ще построят, щом тук виреят и жито, и картофи. И построяват хубава къща. Заживяват и челяд завъждат. След години за постоянно свое селище техните синове и внуци избират южния склон на Иван дял - само на превала от къщата. Наричат тази махала Ибовци. Тя съществува и сега и последният й представител е Ангел Ибовски...
Днес могат да се видят останки от онова старо време - дувари и плодни дръвчета - ябълки, дюли, мушмули, сини сливи, джанки и орехи. На превала, източно от тях, сред възвишенията се образува обши­рен трап, наречен Руюв трап. В него тече силен извор. Водата извира от подножието на буковата гора в горния край на трапа. На дъното му има дувари и останки от бахчии и ями - следи от човешко жилище. Преданието говори, че тук се заселил Рую, един от синовете на Стана, и по неговото име нарекли местността По примера му се заселил и племенникът от рода на Ибо.
Разрастване на махалата
След години порасналите деца - дъщери и синове, създават свои семейства. Едни остават в махалата, други слагат началото на нови махали. В махалата майка идват нови преселници. Местността им харесва и те остават. От далечен край при Стана идва Банчо с многобройна челяд. Той има знатен болярски произход. След падането на Търновското царство него­вият род е от останалите около града българи - грамотни и с непохабено чувство за род и родина, опасни за поробителите.
Байчовият род бил застрашен. Неговият дядо (или прадядо) се изселва от Търново в горите на Балкана - в Дряново. Турците се бояли да ходят там, където бродели джинове. За подгонените българи това били по-спокойни убежища. Появяват се хайдути и горите стават недостъпни за турците. Но Дряново бързо се разраства в селище и, естествено, става достъпно за властта.
Родът на Банчо отново е застрашен и той е принуден да напусне Дряново. Търси ново, сигурно място. Скитайки по гори и баири, стига до висока могила, наречена после Коевската могила и от нея съглежда  на  север  в дълбините  на  горския масив пушек. Поглежда отвисоко, харесва му зеленият дър­весен килим и се устремява през поляни и долчини към виещия се над върхарите пушек. Тук намира зараждащо се вече селище. Баба Стана го посреща дружелюбно и той решава да й стане съсед. Преселва се там с цялото си семейство и заживява свой живот.     Банчо е грамотен и инициативен човек. Обхожда и оглежда района. На запад от махалата, в дълбока долина, обрасла с върби и ракитак, шуми с буйните си води река. Тук Банчо построява воденица. След време срещу нея си изгражда втора къща.
От синовете му най-виден е Станчо. Буен, снажен балканджия - великан, място не си намира. Той осъз­нава какви врагове са турците и не пропуска случай да им напакости. Баба Стана го свързва с хайдутите. Баща му Банчо е недоволен от сина си. Старецът е склонен към по-мирен живот, а Станчо не се подчи­нява и живее както му диктуват обстоятелствата и буйният му характер. Оженват го за Добра, дъщеря на баба Стана Станчо става войвода и прави набези из турските селища в полето, на север от Балкана. Свързва се с появилите се по това време кърджалии в империята и участва в техните грабежи из полските села.
Не е доволна от живота, който води и жена му Добра, известна после под името Добра войвода. В началото на съвместния им живот Добра напуска семейното огнище и се прибира при майка си Стана. Идва Станчо. Разгневен, отвлича Добра от махалата към воденицата, където е къщата му. Добра се съпротивлява, не иска да се върне. Станчо е непримирим. Той влачи жената през гори и храсти по баира. Добра се хваща за каквото намери - корен, млада издънка, повет или бурен, но Станчо вади ножа, отсича дръвчето, издънката, за която се е заловила Добра и тъй продължава до дома. За тази му постъпка зевзеците по късно го нарекли Сукман войвода. А Добра скоро привиква към новия живот и сама става войвода.