Използвани са текстове от книгата "За миналото на село Орешак" написана от столетника Иван Марински

Благоприятното географско положение и клима­тичните условия на местността са привличали хората, заселени първоначално високо в горите на Балкана, да слязат и оформят селище. Те напускали своите колиби (така наричали жилищата си там) и ги запаз­вали като места за добитъка си, а в долината си правели къщи от дърво и камък. Стените изплитали с пръти и измазвали с глина, а покривите правели с каменни плочи.
Преди да се зароди с. Орешак, Троян е същест­вувал като доста развито селище. Ако се тръгнело по онова време на изток от него и се прехвърлели Дрянските или Попишките възвишения, ограждащи село Троян от изток, пред погледа долу в низината се откривала обширна долина, покрита с девствена гора, прошарена тук-там с поляни с трева и цветя. През долината протичала зигзагообразно буйна река. На запад долината се губела в тесен пролом, през който изтичали водите на реката, а над северната му част се издигал висок скалист бряг. Той вървял постепенно към синьото небе и завършвал с високи върхове, наречени Турчинова могила и Патрешко, също пок­рити с гора. На изток над долината, амфитеатрално разположени, се издигали гористи възвишения - По-пина могила, Рътът, Могилата, Садината, Дърменово, а над всички баири, възвишения и върхове на изток и юг се възвисявал връх Иван дял.
Цялото това разнообразие представлява огромен венец от простор и красота, която предизвиква радост във всяко сърце, когато се обгърне с поглед. На юг долината постепенно изчезва със своята равнина въз течението на реката през пролом. Той, колкото се приближава към Балкана, толкова повече се стеснява и губи в горския масив в подножията на върховете Амбарица, Купена и др., кацнали по най-високата част на Средна Стара планина.
Затворена в този прекрасен венец от гори и върхове, запазена от ветровете на севера и юга, на запада и изтока, оросявана от бисерните води на реката, долината предлагала прекрасни климатични условия за заселване и живот, за развиване на всякак-М стопанска дейност.
След заробването на България от османците буд­ното око на българина, подгонен от поробителите, намира долината и тя разгръща своите топли майчи­ни обятия на първите заселници. Те почиствали поляните, изсичали гората. Така се създали места за строеж на къщи, за ниви и ливади.
Долината оживяла. Доскоро пустееща, се превър­нала и селище. Някои от жителите дошли от околните колиби и махали. Други - от далечни краища, нетър­пящи тиранията на варварите, подтикнати от своя свободолюбив дух, за да укрепват и запазят своето национално съзнание, род и българщина...
Зараждането на всяко селище е започвало с появата на махалите.
Махала Баба Стана
Тази махала, както стари хора разправят, е най-старото селище източно от някогашното село Троян (от 1868 г. вече град).
Йеромонах хаджи Симеон от Троянския манас­тир, отдавна покойник, разказва, че когато се създавал манастирът, махалата съществувала. Имало идея да построят манастира близо до нея, но поради малкото изворна пода го издигнали до реката Черни Осъм...
В кондиката на Троянския манастир, когато се изброяват игумените и тяхното родно място, се казва, че през 1886 г., на 22 март, починал игумен йеромонах Макарий, родом от село Баба Стана.
Географското разположение на махалата до голя­ма степен е помогнало за бързото й разрастване -разположена е в падина, обкръжена от гористи въз­вишения на юг, на северозапад - от висока могила, извисяваща се над околността, покрита някога с ве­ковна гора, прошарена от поляни. Махалата е запа­зена от злите северни и северозападни ветрове.
Това райско място избрала умната Стана, за да скрие себе си и своята многобройна челяд.
Как е възникнала махалата, наречена после село?
След падането на Второто българско царство под турско робство, около Търново и по-големите градове имало будни българи, останали живи. Турците вършели постоянни гонения, българите бягали от масовите кланета  и  се заселвали в места далече от главни пътища, в дебрите на Балкана, в непроходимите гори. Тези гонения особено широко се разрастват през 15 и 16 век. Османците нямали достатъчно мохамедани, за да заселят завладените територии и да ги задържат за империята. Затова прибягвали към кървав терор, за да помохамеданчват българите християни.  Ако  християнинът,  на  когото  предлагали да приеме мохамеданство, като му предоставяли и ред изгоди (неплащане на данъци, даване на земя, освобождаване от плен и робство и други привилегии, с каквито се ползвал всеки мохамеданин) не желаел да приеме новата вяра, пред него имало два пътя - да умре или да се скрие.
Така онзи, който искал да запази своя живот, вяра н народност, често избирал трудния път на бягството, хайдутството в горите и планините - там, където няма да го види турско око и да го настигне турски ятаган... Хайдутството се превръща в масово народно дви­жение за защита на българското християнско население от османците... Това е една от съществените причини българите да се заселват в горите и неприс­тъпните места на планините. Явлението не е чуждо и за населението в нашия край.
Горите стават сигурни убежища. Турците не сме­ят да проникват в тях, от една страна заради хайду­тите,  а  от друга,  защото,  като суеверни хора,  те вярвали, че в горите живеят духове (джинове), от които смъртно се страхували. А повечето от българи­те, принудени да бягат, били знатни и грамотни хора - боляри или от болярски произход и затова пороби­телите се бояли от въстания.
Така в Габровско възникват много махалички и селища в горите на Балкана. Днес повечето от тях носят имената на тези, които първи дошли и сложили тяхното начало - Варчовци, Драганите, Гайтаните, Вуевци, Златарите и др. По същия път и при същите обстоятелства се образува и махала Баба Стана.

Население по местата на днешен Троян същест­вувало от дълбока древност. Името на селището се свързва с римския император Траян (98-117 г.). Пъ­тят,  който  съединява Северна с Южна България, съществувал още от времето на траките. Когато Рим­ската империя раздиплила своите граници на север от Хемус, пътят е разширен, на много места е калдъръмен и е наречен Римски път. По него от юг на север са преминавали търговски кервани и римски военни легиони. Той става важна съобщителна артерия,  път с търговско и военно значение. Създава се  военизи­рано селище за охрана на движението по него - Троян. Както твърди преданието, тук минавали освен римски легиони и (в по-ново време) византийци, българи, славяни, кръстоносци за освобождение на Божи гроб, османски орди и кърджалии.
Ще попитате какво общо има всичко това с образуването на махала Баба Стана. Ето го и отговора в село Троян живеела вдовица на име Стана, с 12 деца - живи апостоли: 6 момичета и 6 момчета. Минаващите през Троян турци грабели и поругавали всичко, особена опасност грозяла жените и девойките. Турците налагали кръвен данък - заробвали децата от мъжки пол. В по-ранни времена кръстоносците сеели поквара. В Троянско се срещала болестта сифилис, наречена от населението френга. Докъм 1932 г. тук живееше руски лекар - емигрант от Октомврийската революция, който правеше проучвания на заразната болест сифилис. Той също твърдеше, че произходът на сифилиса е от кръстоносците... (б. а.). Когато не е имало лек, сифилисът бил като чумата, страшна болест, фактът, че го наричат френга, говори, че е пренесен от кръстоносците - французи, които преминавали през Троян и прохода за Йерусалим.
Семейството на вдовицата Стана било изложено на опасност. Тя трябвало да го спаси. И намира спасение, като се преселва от Троян и избира красивото място в подножието на планината, под могилата, обрасла с гори, в малка падина с извори и поляни. Така Стана слага със своето семейство основата на махалата и когато идва време да я назоват като разраснало се селище (Стана била вече баба), махалата взема нейното име - Баба Стана.
Поминъкът на семейството бил главно скотовъдството. Имало е и земеделие. Стана си запазва имотите в Троян под Буковец - лозя и бахчии, нивите в полето към Ловеч - в землището на Дълбок дол и Ломец.
Преселила се в тази девствена пустош сред гори и поляни като подгонен звяр, Стана завладява наоко­ло обширна „ничия земя" и заживява спокоен живот на сигурно място, безопасно за семейството - далеч от вражески войски. Растат синове и дъщери, животът започва да иска своето: звярът търси себеподобния си, а човек - човека. Човекът е „социално животно" и не може вечно да живее откъснат от човешкото общес­тво.  Това гнездо от млади и жизнеспособни хора трябва да създаде свои гнезда, да следва пътя на неизбежното обществено развитие...    Един от синовете на Стана - Койно, пръв тръгва по самостоятелния път. Привлечен от шума на реката, той слиза от баирищата и се заселва в дъното на лъката, прорязана от реката. Нейните кристално бис­три води се носят буйно на север през долината и изпълват околността с приятен ромол, на който приг­ласят с песните си много пойни птици, а през нощта совите вещаят щастие или прокоба...
Койно избира за свое селище дола, който се спуща от надвисналите над долината хълмове, после наречени Попина могила и Патрешкото и образува широк трап с гори наоколо. Заживява тук със своето семейство. Изкоренява дървета и създава ниви, бахчии. Но главният му поминък е скотовъдството, ри­боловът в реката и ловът в гората, пълна с разновиден дивеч.
Койно, а преди това и майка му Стана, познават далечните селища Дебнево, Врабево, Ново село, Патрешките махали и Маргатина. От Дебнево, за да се скрият от тамошните турци, се преселват мнозина. Преселници идват и при Койно. След години се об­разува махала, която наричат Койнов трап. Тя става основа на бъдещото село.
В това време Стана си създава широки връзки, които използва, завладява обширни имоти - ливади и гори от левия бряг на река Видима и цялата местност на запад от реката по протежение от 3-4 км., която наричат Тарсака. Много от местностите и сега носят старите си названия - Къчув рът, Дамбалски дял, Алибошовица, Фезовото, Катановица, Ръжув рът.
Имотите Стана раздава на своите наследници -синове и зетьове, които, задомени, завъдили многобройна челяд. Махалата се разраства. От нея продължават да се отделят жители, които слагат началото на нови махали и селища.
След Койно се отделя Калчо и образува Калчовска махала - в югозападната част на долината на
реката. От махалата майка след Калчо слиза и третият брат Ильо - възниква Ильовска махала. Преданието разказва, че и други синове на Стана слизат и се установяват до Калчо - Яшо и Убчо. Яшо слага началото на Яшовския род. Сега има такива родове Убчовци и Яшевци. Пиша за тях само по предположение, защото в манастира от старите калугери не съм слушал нищо за произхода им. Но щом и досега съществуват, може да приемем, че имат такъв произход. Чувал съм от дядо ми, че Яшо и Убчо са също синове  на  баба Стана... В историята се срещат и такива загадки, възприемани за полуистини...
От рода на друг син на Стана - Ибо, неколцина се преселват високо в планината. Други остават в махалата, където и сега има Ибовски род. Онези в планината слагат основата на махала и род в южната част на Иван дял.
Как става това преселване?
Както казахме, въпросните жители били скотовъди.Пасяли стадата и добитъка си навсякъде, където им очи видят, свободно. Хареса им местност, отдалечена от махалата майка и, за да не си ходят всеки ден, си правели колиба на пасището и там станували. Така един от рода на Ибо избира обширна поляна, макар и малко стръмна, в северното подножие на сегашния Иван дял и си прави там колиба. Поляната се оказва върху хубав чернозем. Защо не опита да посее жито, може да се роди и да има богата реколта! Стопанката и стопанинът пресяват и чистят от глушина и други плевели жито за семе на подготвената до колибата в планината нива. В единия чувал слагат глушината и плевелите, а в другия почистеното жито, определено за засяване. Слагат чувала на колата. Тя е разделена на две части - задница и предница. Задницата оставят празна, защото добичетата, крава и вол, не могат да теглят цялата кола по стръмните пътища в планина­та. На предницата е сложен чувалът със семето и друг - с багаж от първа необходимост.
Пристигат на бъдещата нива. Идва времето да хвърлят семето в рохкавата черна угар. Когато раз­вързват чувала, двамата стопани остават уплашени, с опулени в него очи. Вместо да грейне пред очите им чистото, с восъчен цвят зърно, се чернее като погре­бален саван глушина с тук-там проблясващи в нея жълтеникави зърна жито.,. Кой е товарил? Кой е виновен? Двамата мълчат. Живеят сговорчиво - всеки може да сгреши...
-Хеее, жено! Нищо, да посеем и глушина. Може да стане, ако е рекъл господ - проговаря мъжът, като нарушава продължилото доста дълго мълчание, пре­дизвикано от изненадата.
-Хеее, мъжо, може пък това да ни е късметът - добавя жената и първа заграбва с шепи глушината, пълни кринчето, от което мъжът ще хвърля наляво и надясно зърната по угарта.
Когато напролет посятото кълни и от земята се подават чудно зелени листа, подобни на саби с нежни остриета между тях няма или само тук-там се показват и кълнове от глушина и други плевели. Почвата ли или високото място в планината не са им понесли, но житото е кълнило нормално и расте богато, макар и рядко..,
Когато наближила жътва, на нивата балканският ветрец полюшвал тежки житни класове и те, удряйки се един друг, предавали на вълни шумоленето на зрял клас по цялата нива. Стопаните решават - не колиба, а къща ще построят, щом тук виреят и жито, и картофи. И построяват хубава къща. Заживяват и челяд завъждат. След години за постоянно свое селище техните синове и внуци избират южния склон на Иван дял - само на превала от къщата. Наричат тази махала Ибовци. Тя съществува и сега и последният й представител е Ангел Ибовски...
Днес могат да се видят останки от онова старо време - дувари и плодни дръвчета - ябълки, дюли, мушмули, сини сливи, джанки и орехи. На превала, източно от тях, сред възвишенията се образува обши­рен трап, наречен Руюв трап. В него тече силен извор. Водата извира от подножието на буковата гора в горния край на трапа. На дъното му има дувари и останки от бахчии и ями - следи от човешко жилище. Преданието говори, че тук се заселил Рую, един от синовете на Стана, и по неговото име нарекли местността По примера му се заселил и племенникът от рода на Ибо.
Разрастване на махалата
След години порасналите деца - дъщери и синове, създават свои семейства. Едни остават в махалата, други слагат началото на нови махали. В махалата майка идват нови преселници. Местността им харесва и те остават. От далечен край при Стана идва Банчо с многобройна челяд. Той има знатен болярски произход. След падането на Търновското царство него­вият род е от останалите около града българи - грамотни и с непохабено чувство за род и родина, опасни за поробителите.
Байчовият род бил застрашен. Неговият дядо (или прадядо) се изселва от Търново в горите на Балкана - в Дряново. Турците се бояли да ходят там, където бродели джинове. За подгонените българи това били по-спокойни убежища. Появяват се хайдути и горите стават недостъпни за турците. Но Дряново бързо се разраства в селище и, естествено, става достъпно за властта.
Родът на Банчо отново е застрашен и той е принуден да напусне Дряново. Търси ново, сигурно място. Скитайки по гори и баири, стига до висока могила, наречена после Коевската могила и от нея съглежда  на  север  в дълбините  на  горския масив пушек. Поглежда отвисоко, харесва му зеленият дър­весен килим и се устремява през поляни и долчини към виещия се над върхарите пушек. Тук намира зараждащо се вече селище. Баба Стана го посреща дружелюбно и той решава да й стане съсед. Преселва се там с цялото си семейство и заживява свой живот.     Банчо е грамотен и инициативен човек. Обхожда и оглежда района. На запад от махалата, в дълбока долина, обрасла с върби и ракитак, шуми с буйните си води река. Тук Банчо построява воденица. След време срещу нея си изгражда втора къща.
От синовете му най-виден е Станчо. Буен, снажен балканджия - великан, място не си намира. Той осъз­нава какви врагове са турците и не пропуска случай да им напакости. Баба Стана го свързва с хайдутите. Баща му Банчо е недоволен от сина си. Старецът е склонен към по-мирен живот, а Станчо не се подчи­нява и живее както му диктуват обстоятелствата и буйният му характер. Оженват го за Добра, дъщеря на баба Стана Станчо става войвода и прави набези из турските селища в полето, на север от Балкана. Свързва се с появилите се по това време кърджалии в империята и участва в техните грабежи из полските села.
Не е доволна от живота, който води и жена му Добра, известна после под името Добра войвода. В началото на съвместния им живот Добра напуска семейното огнище и се прибира при майка си Стана. Идва Станчо. Разгневен, отвлича Добра от махалата към воденицата, където е къщата му. Добра се съпротивлява, не иска да се върне. Станчо е непримирим. Той влачи жената през гори и храсти по баира. Добра се хваща за каквото намери - корен, млада издънка, повет или бурен, но Станчо вади ножа, отсича дръвчето, издънката, за която се е заловила Добра и тъй продължава до дома. За тази му постъпка зевзеците по късно го нарекли Сукман войвода. А Добра скоро привиква към новия живот и сама става войвода.